Нашият път

В основата си нашият път е път на сърцето, а не път на ума. Това не означава, че критикуваме пътя на ума. Нищо подобно. Ние просто чувстваме, че пътят на сърцето ни води по-бързо към целта. Да предположим, че искам да отида на място, отдалечено на 300 мили. Мога да достигна целта си или с ходене, или с летене.

Сърцето е неимоверно важно, тъй като вътре в него е живото присъствие на душата. Съзнанието на душата наистина прониква в цялото тяло, но истинската обител на душата е сърцето. Душата има всичко: Мир, Светлина и Блаженство в безкрайни количества. Ние получаваме тези божествени качества вътре в сърцето директно чрез душата. А от сърцето можем да ги внесем в ума, витала и физическото.

Бог е изключително обикновен.  ние сме тези, които си го представят като много сложен.  Бог говори на най-простия език, но ние не Го разбираме.  Всички ние сме глухи. Глухи сме от хилядолетия.  Горкият Бог, Той говори постоянно, неуморно, но ние нямаме време да Го слушаме.

Нашият път е път на простотата. Детето има простота. То обича майка си. Не му е нужно да обича някой друг - майка му е целият негов свят. То се отдава на своята майка. Ако тя го помоли да направи нещо, то я слуша. Детето има такава простота, че се опитва да направи всичко, за да зарадва майка си. Дарявайки я с радост, то прави каквото трябва и така достига своята най-висша цел.

В обикновения живот, ако някой обича друг човек,  тогава той прекарва голяма част от времето си с този конкретен човек.  Той посвещава ценното си време на този човек.  Ако става дума за истинска човешка любов - не божествена любов, а човешка - то понякога той се подчинява на капризите на другия, колкото и абсурдни да са те.  Той се подчинява, защото чрез своята любов двамата са създали една вътрешна и външна връзка.  Така че ако някой обича друг човек, той е готов да пожертва дори своята безценна мъдрост.

В духовния живот е съвсем различно. Божествената любов не ни обвързва. Точно обратното. Тя ни разширява и ни освобождава. Когато видим и усетим, че се освобождаваме, ние започваме да чувстваме божествено задължение да направим нещо за нашия Вътрешен Водач. Как можем да стоим настрана от Този, който ни е дал всичко, който ни е донесъл посланието за божествена Любов и Състрадание? Възможно ли е да не му предложим нещо в замяна? Ако водим само външен живот, ние се опитваме да заграбваме и да притежаваме всичко, дори и онова, което принадлежи на другите. Но ако живеем в душата, се опитваме постоянно да даваме всичко, което имаме и всичко, което сме, на Вътрешния Водач. Божествената Любов означава себераздаване.

Но просто да даваш нещо, просто да предлагаш нещо, не е достатъчно. Това трябва да се прави с ентусиазъм и интензивен вътрешен стремеж. Ние даваме на Вътрешния Водач в самите нас и в другите. Когато даваме на някой друг, трябва да чувстваме, че даваме на божественото в него, на Всевишния вътре в него, който сега се нуждае от нашата помощ. Когато предлагаме божествена любов на някого, трябва да го правим радостно и душевно. Но когато даваме, не бива да чувстваме, че правим на другия голяма услуга, че го превъзхождаме, защото сме в състояние да му помогнем. Не! Трябва да чувстваме, че Бог ни е дал велика възможност да Му служим и би трябвало да сме благодарни на човека, който ни е дал възможност да помогнем или да служим на Всевишния в него. Ние трябва да се чувстваме благодарни, че сме станали Негови избрани инструменти, когато Той е можел просто да избере други. Трябва да чувстваме постоянна благодарност за самия факт, че Той ни е дал работа. Такъв вид отдаденост е нашето посветено служене.

Тогава идва предаването. Това предаване не е предаването на роба на неговия господар. Обикновеният господар ще упреква роба, като смята, че той самият е винаги съвършен. Но с Всевишния не е така. Когато има работа с нас, Той чувства, че нашите несъвършенства са Негови несъвършенства. Когато намира грешки в нашата природа, Той чувства, че това са все Негови грешки. Докато не станем съвършени, Бог никога няма да чувства, че е съвършен. Бог е всезнаещ, всемогъщ и всеприсъстващ; това е истина. Но когато става дума за съвършенство, проявено на земята, Бог чувства, че Той все още е несъвършен в мен, във вас, във всекиго. Посланието за пълно съвършенство все още не е изгряло на земята. Ние се предаваме на Бог от все сърце, с пълното съзнание, че това, което имаме, е почти нищо и че това, което сме, е почти нищо. Когато Му предадем своето нищо, ние ставаме избран инструмент на Всевишния и позволяваме на Неговото Съвършенство да израсне в нас.

Любовта, осъществяването и Бог вървят винаги заедно. Бог никога няма да се задоволи с нещо незавършено, неосъзнато, неосъществено и непроявено. Той иска от нас осъзнаване, разкриване, проява и съвършенство. Ако тези неща не се случат в този живот, ние ще трябва да се прераждаме още много пъти. Но Бог няма да позволи някой да остане неосъзнат и неосъществен. Днес е време вие да осъзнаете Бог. Утре ще дойде време вашият приятел да осъзнае Бог. На следващия ден ще дойде време някой друг да осъзнае Бог. За всеки човек има час, който наричаме "Божия избран час". В Божия избран час човек със сигурност ще осъзнае Бог.

Ние чувстваме, че нашият път е по-лесен и по-ефективен в смисъл, че не е нужно да прочетем милиони книги, за да разберем какво е истината. Не е нужно да упражняваме ума си денем и нощем, за да разберем как изглежда тя. Не! Истината е вътре в нас и плаче да се прояви. Но за беда ние държим вратата затворена и не позволяваме на истината да излезе.

Как можем да изведем Истината от нейния затвор? Отново трябва да кажа - чрез любов. Любов към кого? Любов към Бог. А кой е Бог? Бог е най-висшата просветлена част в нас. Бог не е нищо друго и никой друг. Аз имам глава и два крака. Да кажем, че главата ми представлява най-висшето в мен, а краката ми представляват най-низшето в мен, моето невежество. Аз знам, че и най-висшето и най-низшето са мои. Низшето трябва да влезе във висшето, за да бъде трансформирано, освободено и осъществено. Най-висшето трябва да влезе в низшето, за да се разкрие и да се прояви.

На нашия път чувството за отъждествяване е абсолютно необходимо. Най-висшето трябва да чувства своето абсолютно единство с най-низшето. Най-низшето трябва да чувства своето абсолютно единство с най-висшето. Естествено, най-висшето винаги чувства своето единство с най-низшето. Ала за най-низшето е изключително трудно да бъде едно с най-висшето заради страха, съмнението, ревността си и т.н.

Какъв обет е необходим, за да се следва нашият път? Това не е обетът, който трябва да дадете в други духовни или културни организации. Аз казвам, че ако видите нещо в мен, ако видите или почувствате светлина вътре в мен и поискате да следвате нашия път, то можете да го направите. Няма парични изисквания. Не! Тук става дума за вашия собствен стремеж - колко искрени и редовни можете да бъдете в духовния си живот. Ако не сте искрени, тогава няма да сте способни да тичате бързо. Но ако сте искрени и отдадени, тогава ще тичате много бързо. Обещанието, за което моля на нашия път, е редовност в медитацията ви и стремежа ви, искрен вътрешен плач. Не искам нищо друго от който и да било ученик.

Нашият път, пътят на сърцето, е също така и път на приемане. Ние трябва да приемем света. Ако влезем в някоя пещера в Хималаите или седнем на някой планински връх и заплачем за лични постижения и удовлетворение, няма да можем да направим нищо за света. Ще бъде така: аз ще се храня до насита, а ще оставя братята си недохранени и прегладнели. Това не е хубаво. Истинската човечност изисква да се погрижа братята ми също да се нахранят с мен. Само ако се храним заедно, ние ще получим истинско удовлетворение.

По подобен начин и в духовния живот  истинските духовни учители чувстват, че трябва да се хранят пред човечеството и да споделят с него духовната храна.  Ако човечеството като цяло не иска да приема храна, както би трябвало,  ако мнозина още спят и не са почувствали духовен глад,  тогава какво може да стори духовният учител? Но ако има известен брой искрено гладни търсачи,  духовният Учител им казва: "Храната е готова. Нека се нахраним заедно."

На нашия път на приемане трябва да знаем, че земята е далеч от съвършенството. Но ако не приемем земното съзнание, как ще можем да го усъвършенстваме? Ако даден човек страда от някаква болка, аз трябва да го масажирам. Само тогава болката ще си отиде. По същия начин, ако земята е несъвършена на едно определено място, аз трябва да го докосна със своя стремеж и загриженост. Само тогава ще мога да го преобразя. Докато земното съзнание не е още напълно реализирано, аз ще се опитам да остана на земята, за да служа на човечеството с вътрешното си съзнание.