Когато медитираме и плачем за нещо, трябва ли да полагаме усилие да го получим или просто да чакаме да се случи по естествен път?
В началото трябва да полагате лично усилие. После всичко става спонтанно. Докато не стане спонтанно, вие трябва да правите лични усилия. Когато спринтьорът стартира в надбягването, ръцете му извършват енергични движения. В началото той съзнателно движи ръцете си много бързо и полага голямо лично усилие. Но след петдесет или шестдесет метра, когато развие по-голяма скорост, всичко става спонтанно. Тогава вече той не се старае да движи ръцете си. Но на старта го е правил.
Това е подобно на карането на лодка. Преди да потеглите, вие местите едно нещо, нагласявате друго . В началото трябва да правите всякакви неща. Докато се подготвяте, сте много динамични. Но това е само вашата подготовка. Лодката е все още близо до брега. Едва когато започнете плаването си, тя може да се движи без постоянното ви собствено усилие. Във вашата медитация това спонтанно движение е проява на Божествена Милост.
Ако сте искрени, тогава ще кажете, че в самото начало на вашето пътешествие също се е спуснала Божествена Милост. В противен случай не бихте се вдъхновили дори да влезете в лодката. Когато започвате, вие чувствате, че полагате огромно усилие. Но идва време, когато осъзнавате, че това ваше усилие не е нищо друго освен Състрадание свише. Защо ставате рано да се молите и медитирате, докато вашите приятели все още се въргалят в удоволствията на летаргията? Това е защото Божията Милост се е спуснала във вас. Така че колкото по-надълбоко отивате, толкова по-ясно става, че Божията Милост ви е дала способността да напредвате чрез собствени усилия. Бог или е удовлетворен от вас, или ви помага поради безкрайното си Състрадание.
Личното усилие е от огромна важност в началото, когато още не чувстваме, че Бог е наш безусловен приятел. Като човешки същества, ние обикновено смятаме, че ако аз ви дам нещо, вие трябва да ми дадете нещо в замяна. Но ако аз не ви дам нищо, вие не сте задължен да ми давате каквото и да било. Бог не действа по този начин. Бог ни дава безусловно, независимо дали го приемаме като свой собствен или не. В момента аз може да се моля на Бог да изпълни моето желание. Но в следващия миг, след като Той е изпълнил желанието ми, аз веднага ще кажа: „О, аз не се нуждая от Теб. Аз не искам да бъда Твое дете“. Но Бог не може да направи подобно нещо. Бог винаги ни приема като Свои собствени без значение колко сме лоши, защото вижда, че след стотици, хиляди или милиони години Той ще ни направи съвършени. Едно дете може да напусне родителите си по своя собствена воля, но могат ли родителите да изоставят детето си? Невъзможно! По същия начин аз мога да се отрека от Бог, моя вечен Баща, защото съм му обиден или защото Той не е изпълнил моите желания. Но Той никога няма да се отрече от мен, защото аз съм Негово дете.
Личното усилие е необходимо. Божията Милост е задължителна.
И така, личното усилие е необходимо, защото ние не чувстваме, че Бог постоянно ни обича и ни благославя безусловно. Веднъж щом почувстваме, че Той прави всичко за нас безусловно, личното усилие няма да бъде необходимо. Тъкмо защото не изпитваме подобно чуство, така нареченото лично усилие е от изключителна важност. Но когато станем искрени, когато се смирим, и особено когато се пречистим, тогава ще почувстваме, че Бог е бил този, който ни е вдъхновил да положим лично усилие. Така че цялата заслуга от начало до край принадлежи на Бог. В началото петдесет процента от заслугите приписваме на себе си, защото ставаме да медитираме и да се молим, а петдесет процента на Бог, защото той е отговорил на нашите молитви и ни е вдъхновил по време на нашата медитация. Но ако сме искрени, посветени и напълно чисти, ще признаем, че сто процента от заслугите принадлежат на Бог.
